Отгледана съм в чаша насълзение.

Пораствах с всеки ден по малко.

Узрях, болезнено откърмена,

а за всичките край менe - жалко.

Още едва отворила очи,

и ето че беда се случи...

Казваха, че станало е време,

но знаеха, че друго се получи.

Обичаха се... искрено, дълбоко.

Но само любовта не бе достатъчна.

С рождението ми и грешката възникна.

Дали АЗ бях причината - не зная.

Стана неусетно и без умисъл.

Те почнаха много да се карат.

Приютила се в сърцата им на завет,

аз чувах как чувствата нападат...

Не знаех как да укротявам яростта,

нито как със ревността да се преборя.

Можех само мъничкото радост да стопя

и нови болки по-дълбоко да разтворя.

В началото не се решавах да се меся.

Накрая просто не можах да издържа.

Реших, че всяка помощ е полезна.

Не знаех, че ще причиня вреда...

Те разделиха се - със всичкото си там -

и със щастието, и със любовта си.

Плачеха вътрешно (отвън ги беше срам).

Не спряха да се търсят във съня си.

А аз се сгуших по-навътре в сърцата -

да не би случайно да ме видят и да ме изгонят.

Изписвах се понякога с лицата...

Света да вкуся сред пороя.

Отгледана бях в чаша насълзение...

"Нещастие" ме наричаха сълзите.

Изцеждах се от капките... в сърцата...

и нижех с болка върволицата на дните...