Отиде си...
Заплакаха дърветата,
заплака и небето...
Вятърът гневно запищя
срещу жадната песен на морето.
Няма те,
а въздухът още долавя аромата ти.
Няма те,
а земята още усеща ходилата ти.
Няма те,
а в шума още отеква ехото ти.
Болна съм.
Безмълвна...
Празна...
Носталгична...
Мъчна...
Сама...
Отново сама,
галеща с лицето си водните капки горчива смола,
оставящи диря по изораните вече -
напити със засъхнала смола пътища.
Къде отиде изворът ми?
Къде отидоха децата в него?
Едва ли вятърът ще ми каже...
[Няма я ветреницата му...]
© Симона Гълъбова All rights reserved.