О т р а ж е н и я
...и раздипля луната сребристите нишки
в сън по ручея, който любовно ридае
и се рони брегът с тихи бели въздишки,
а водата златиста за него нехае -
и препуска в избухнал копнеж към морето
то - дланта на пустинята с шепоти гали,
тя - с мек гръб на камила
помилва небето,
дето зрее дъжда в блян за дънни корали...
Тъй тъгувам по теб, ти - по моята сянка,
тя - по твоята нимба, ...