Нощта настъпва тъй бавно, бавно,

малки птички летят си някак тайно,

аз сам стоя далеч от всички хора,

макар да чувствам нуждата си от опора.

Гърбът ме мъчи, натежава му аза,

стоя безмълвен, като нечия вехта ваза,

само за украса предмет безличен,

изгорял, посърнал, сив и безразличен.

Отхвърлен, ненужен чувствам се аз,

макар и да вярвам в общото нас,

мечтая и мене някой да забележи,

а душата ми бледа да плувне от копнежи.

Да усетя, че някой мене ме разбира,

че сърцето му топло в миг се провокира,

да люби и мрази заедно с мен,

да почувствам моя малък свят отразен.