Отвъд простора скалите като здрави основи се вкопчват в своята земя,
а морето черно разбира техните слова.
Там райско кътче без цена самотно бледнее, а чужбина в охолството обагрена пред него беднее.
Свободата като дълг ни зове за чест и правда, в земята пламнала с лъжци и крадци, дето печална балада още ехти.
Пушки гърмят и кървава сеч се разразява.
Отвъд морето смразяващ стон се настанява и злочести души, осъдени падат мъртвешки на земята, прииждат на талази с кървав меч в ръка и с дързост дива за господари се прогласят.
Страхът по клоните само бодли поражда, и баладата все така през полята ехти и скрито ни разяжда.
Вътре в сигурните бащини стени и стряхата,
безочливи предатели коварно огньовете подклаждат.
Страхът отгоре нам те насаждат, поробени нас щът да правят, хищнически да ни сграбчат. Но с тез отровни жили, жлъчни и тъй немили, не ще ни до гибел удавят.
Юнашки ще се борим с тях и с пушка, воля ни, оръжието и в закона верни ще ги ударим.
Времена ужасни настават в омайната наша страна,
но сърцата ни големи силно туптят, сплотени твърдо, верни надигаме боен глас, със свобода обзети старата разколническа свяст кат пропаст лъвски я прескачаме и боязън гърбом не оставяме.
Прободени в сърцата ни млади бяхме със злост, обвити в тъгата,
отвъд простора слепи бяхме в мъглата,
и бидейки тъй жални побити от чуждата власт.
С окови здрави шиите ни овиха, но робията зла не ще я веч търпим.
Заедно с общи усилия в борбата ще ги строшим,
а над останките им нека с меча забит в пръстта свободна страна да изградим.
Завета свят на нашите деди, и татковината и домът ни с братя и сестри нека спасим, и тъй посвоему се почитаме и в най-тежките дни.
Туй сиромашки сме скрити под воала на мрака, тревожно духа ни пее в самотата.
Наша вечна пощада остават бащините врати, зад гърба ни с родата премила и любяща сърцето стеснено кърви.
И верни към родината и завета си нека опазим България от чуждите войни.
© Светослав Иванов All rights reserved.