Нощ е. Тъжна мрачина
плаши птиците във мрака.
Тъмнина се спуска във душа
бавно ходеща в сумрака.

Ехо, ти ли си това,
крачещ бавно в таз светиня.
Ти ли тихо приближаваш
в черно, в гробната пустиня.

Стъпваш леко, сякаш страх
във душата ти мъждука,
да не събудиш някой в миг.
Всички спят спокойно тука.

Сън задгробен всеки спи,
всеки в черната обкова
от земя и пръст покрит.
Нейде се обажда сова...

Приближаваш гроб един -
сам – самотен, като всички,
с мрамор бял и леко син,
с ваза рози бели, само трички.

Спираш, името четеш
и съмнението си отива.
Снимка цветна в малка рамка
във окова тъмносива.

Вече почваш ти да вярваш
и усещаш как в нощта
паметника оживява
и шепти за смърт слова.

Вече знаеш, аз съм тук,
аз лежа в земята ледна.
Клонки от листа на бук
пазят сянка от луната бледна.

Тялото ми в нов покой
не усеща що е студ или горещо...
Още мъничко постой.
Ще имаш ли да кажеш нещо?

Спомен в твоята глава
смело почва да лудува
и под пълната луна
сам започваш да танцуваш.

Помниш моето лице
угнетено толкоз пъти,
нежните ми две ръце
как са галили гърба ти.

Как гласът ми е звучал
и във теб звучи отново.
За последен път помни
нежното ми, мило слово.

Ще отрониш ли сълза?
Ще полееш ли ми гроба?
Няма ли да заболи
от голямата ти злоба?

Същата, която прояви
не веднъж при наши срещи.
Таз, която ме уби
със ножовете горещи.

Адски пламък в мен горя.
Жар и огън все по тебе.
Струва ли си и сълза
да пролееш ти за мене?

Малка капчица вода
от очите от стомана.
Тя ще падне ли сега
в почвата ми окопана?

Студ сковава пепелта
на овъглените чувства.
Той смразява и кръвта
в твоите красиви устни.

Камъкът ти целуни,
в този мрак сега ме няма.
Тръгнах си от този свят
без житейската ми драма.

Мракът ти шепти със глас
тих, недоловим за никой:
“Тя обичаше те, аз
сега ще я обичам много!

Ти, младеж, се провали,
младостта ú в скръб отмина.
Все по твоите очи
страдаше година след година.

Любовта ú отровú
със държание зловещо
Тръпна в ужас аз дори
как ранявал си я тежко.“

Ти започваш да се чудиш
а дали ти аз простих?
Мисли мрачни в себе будиш,
че от тебе всичко скрих.

Отдъхни си. Аз прощавах
всичко сторено от теб.
Любовта не трай омраза,
а пък камо ли към теб!

Пазих те аз всеки ден
във кутийка ей такава,
за да си все до мен,
спомен все да ми остава.

В този миг долавяш тихо,
как цветята ти мълвят.
Заслушваш се в гласът им топъл,
а очите ти мълчат.

“Носеше те” ,- казват те –
“И във гроба те отнесе.
Малка снимчица ú скриха.
Едно момиче я донесе.

Едно момиче, знаещо за всичко,
било със нея до последния ú миг.
Чула тя последните ú думи
и последния ú земен вик.

В свойта смърт за тебе пяла,
твоя лик държала в кървави ръце
и умирала щастлива
с грейнало по теб лице.“

Млъкнали тогаз цветята,
пак във тишина останал ти
търсиш си сега в главата
спомен за момчешки ти очи.

Момчето, що си бил отдавна.
Този, който нямаше да нарани.
То сега на тебе заговаря
с детските си весели очи.

“Ти не бе такъв. Защо порасна.
Моята душа ти промени.
Злото във сърцето ти навлезна,
то така те отврати.

На любов ти стана врагá,
свърна поглед към плътта.
Не прескочи нивга прага
на топлотата, нежността.”

Пак останал сам до гроба
в самотата на нощта
виждаш ме във бяла роба
в път към райската врата.

Аз вървях натам. Внезапно
малък ангел ми се появи
и разказа ми със песен
за небесни ширини.

Каза как спокойно там е,
как блестят безброй звезди,
как всичко ще е идеално,
как сбъдвали се всичките мечти.

Щях да влизам в райските дворове,
но във миг така се спрях.
Един въпрос ме заговори.
Ангелът си призовах.

Попитах го: “А той ще е ли
там, щом свърши своя път?
Ангелът ме съжалително погледна
“Твърде му голям грехът..!”

Трябва първо него да изкупи,
да изстрада всяката сълза,
която ти проляла си на клада
от мрачната си самота.”

Тогава аз обърнах се и жив дявол
призовах пред мен да се яви.
Сделка с него сключих смело –
мен да вземе, теб да пощади.

Случи се тогава чудо,
сам светия дух при мен дойде
и разтреперан от словата
мои, на ръце ме той пое.

“Каква е таз любов, момиче младо,
готова си във лава да гориш
единствено и само ти за него,
неговите мъки да спестиш?!”

“Това закон е тук, сърцето
не ще във мене издържи,
ако не спася сега момчето,
което във мечтите ми блести!”

“Тогава, щом така стоят нещата,
прощавам му аз всички грехове,
ако след свойта смърт признае,
че дарява тебе своето сърце.”

И падаш ти след туй видение
на колене на влажната земя.
Целуваш буквите изписани,
прегръщаш белите цветя.

Но ето мрака се раздига.
Свободна, моята душа
вижда образа му, на човека
паднал плах до мен сега.

Поглеждам го уверена, спокойна,
мислеща, че твоите очи
ще се огледат. Болка толкова коварна
почва силно да крещи!

Не ти си бил това, а мама!
Тя е плакала за мен в нощта.
А ти си спял така, спокойно,
до новата любов за вечерта.