Колосан си от съжаляване,
броиш ме - пясък сред пустиня.
Инстинктът ми за оцеляване,
е като болест - ще ми мине.
Изгладен си, съвсем, до лъсване,
мълчиш ме - каменна морена.
Смъртта ми всъщност е възкръсване,
ако изобщо съм родена.
Изпрана, съхне вън душата ти,
душиш ме -мирис на белина.
Отлитам тихо на метлата ти.
P. S. Добрата домакиня...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
Благодаря! Чудесно!