Отслужвам молебен за душите на мъртвите,

знам че на тях не им е студено, а аз зъзна.

В тунела е мрачно, въпреки че се моля на спомена

и на дивото зло погубило семейството ми,

за малко топлина.

Грешно е дето са дали живот на обречените.

Докога ще мисля за раната

и за хората с тъжни лица,

на които приличам...,

докога студ ще нахлува в мислите ми,

пак вдишвам остри иглички

и тръпки от първия въздух

в дробовете ми, без да го искам...

Спомням си Небесния купол, вика на ангела мой

и смъртоносната болка в очите на Старите

бях уплашено малко момче...

болеше ме

"умирах от болка, за да живея"

ДА...