В затворник се превърнах аз.

И времето се влачи толкоз бавно,

тягостно, горчиво, изпълнено с тъга,

но твоят нежен образ в моята глава

превръща и болката, и цялата таз мъка,

и сълзите ронени в тъмнината на нощта 

в надежда – божествено сияеща, блестяща.

И летя през нея аз, като птица нося се,

със силна вяра в сърцето ми стаена,

че пак ще видя те, ще чуя звънливия ти глас,

пък било то и в някой друг, далечен свят.

Ще целуна тъй жадуваните устни,

ще погаля меките коси с цвета на лешник

и ще спра да чувствам се кат' грешник.