Опашката пред него е безкрайна,
миглите му слепват. И тежат.
Хората пред нея – все досадници,
едни и същи. Гледат я. Мълчат.
Той стиска в шепата си две банкноти,
свити на измачкано руло:
но с тях ще купи бъдеще отново –
и мисълта за нещо по-добро.
Ще се изгуби в някой паралел,
където да издига свои кули;
където в дланите си ще е взел
самоличност. (Даже и обрулена.)
Ще пие вечер под дъха на шумата
и ще се люби с топлата камина,
ще бъде жив; ще бъде страстновлюбен
във своя си, измислена любима –
и просто ще мечтае... Ще пътува!
... а тя въздъхва – “Слушам ви. Да, моля?"
Не вижда колко се е развълнувал.
Дори не го поглежда. За какво ѝ е.
Подпечатва му билет за някъде.
Подава го. Усмихва се заучено.
Той потрепва – влакът му очаква го!
Смее се, щастлив, че му се случва
и трепетно очите си притваря,
от срещата с неясното пленен!
А тя ли?
Касиерката затваря.
Ключ.
Поредният работен ден.
© Лора Димитрова All rights reserved.