Пак ли душата ми в стих за море ще зимува?
Думите вятър разбърка ги с мидички бели.
Точно научих се щастие как се римува
и пред вратата ми есен изпъстрени черги разстели.
Златни, червени, но сухи. Отчайващо сухи.
Даже от дъх се разпадат, а уж са красиви.
Пада небето ми ниско - почти да се срути,
тежкък самар са му плътните облаци сиви.
Тропа ноември на прага и носи магии -
в чашата вино посипва звездици на ято.
Шепа море си запазих - къде да го скрия,
за да не стане на лед, а да дъха на лято. ...