Венеция... Аз бях на карнавала.
Последна нощ... Утихнал е градът.
Защо ли идва време за раздяла?
А утро е... И сякаш нямам път.
"Не тръгвай!" казвам, ала тя отплава
с една гондола. Тъжно е сега.
Под маската лицето ѝ остава,
за "Сбогом" леко маха ми с ръка.
Поглъща образа далечината.
Макар и светъл, изгревът мълчи.
Жена загадъчна и непозната
с усмивка ме плени и с две очи.
Сред музика и танци, под звездите,
о, десет нощи, чудни, ред по ред
политах аз в омая на мечтите,
целувах устни сладки като мед.
И всяка нощ бе с нова рокля тя,
и с нова маска, няма как, уви.
Но винаги по роклите цветя
разцъфваха в зелените треви.
Прикриващо гласа си все менеше,
и все звучеше ми със топлина.
Паролата на двамата ни беше
по неин избор - "Лунна светлина".
"Не тръгвай!" казах, ала тя отплава
с една гондола. Тъжно е сега.
Прекрасно бе и как да го забравя?
Останах сам и влюбен на брега.
© Асенчо Грудев All rights reserved.
Като ходиш по балове с маски... 😋