Пак пръстенът човешки те венчава
за самотата в мъничката стая,
високите чела на върховете
със катинар пространството затварят.
И търсиш Истина между лъжите,
и искаш Жив от мъртви да направиш,
проклятия да сториш на Молитва
и от пресъхнал кладенец вода да вадиш!
Навярно облакът - от времето останка,
прогонва ненадейната посока.
Укрит в пръстта на неговата сянка,
дъждът ръми, попивайки дълбоко... ...