Преглъщам си душата. И наливам вино.

Защото мога да си позволя отрано.

Заглъхването няма ме преоткрие...

Ще ме зарови. Сред негата от забрава.

И лошото е, че това ми е привично.

Че това е моят жест към кратка радост.

Това е подтик - много, много тънък писък.

С глас на не добре настроена китара.

Преглъщам си душата и изливам сили.

Защо прибързвам към ръба - себеомраза?

Нима не виждам? Че съм станала пасивна...

а аз не мога да си позволя да бягам...