Сърцето ми - неръкотворна книга,
компас по пътя, верен сателит.
А разумът понякога издига,
в кресчендо глас и с присмеха нескрит,
по цяла нощ ту крива, ту пък луда
нарича ме. Вменява ми вина.
Измислиците свои да прокудя,
не ми приличат. Да се променя!
И спомените, строгата присъда
изричат (колко писна ми от тях!)
Че трябвало с годините да бъда,
в строг унисон, че ставам пак за смях. ...