Не идвай,друмнико*,във моя двор
когато вън е страшна суша
и върлуват болести и мор...
Лошите ти мисли мога като хрътка да подуша.
Не съм ти кладенец,ни извор бял.
Жаждата си с мене ти не можеш утоли.
На собствен огън си горял...
Знай,душата напоява се единствено когато в тебе дъжд вали.
Не тропай,друмнико,на моята врата.
Тя отдавна е заключена за теб!
Не съм подслон за през нощта...
Заплашваш ме с пожар ли? Е,опитай да запалиш лед!
Върви си,друмнико! Не си желан!
Не се ли умори животи да разнищваш?
Не се усмихвай мило. Знам-
след теб остават само пепелища!
Върви си и от мене запомни,
че с огън жажда се не утолява.
Недей се жалва,че сам си вече много дни...
Ти париш.Затова те изоставят.
Сега заплашваш? И твърдиш,че си могъщ?
Няма тебе кой да приюти!
Щом гониш всеки облак,няма да получиш дъжд,
за убитите надежди няма кой да ти прости.
Укроти се! И за тебе ще е по-добре!
И се радвай, че водите на гнева ми трудно се отприщват!
Не се боя! Душата ми дълбоко е море,
а отвътре ти си само пепелище...
*друмник-скитник,пътник
© Лили Миднайт All rights reserved.