Когато нямах никаква надежда
и плачех през самотните си нощи,
опитвах се доброто да разглеждам
от светлите страни. Да искам още
да бъда по-добър и по-човечен,
защото добротата ни спасява.
Животът ме размаза! Той ми рече,
че всичкото това го заслужавам.
Животът бе мъчение ужасно,
което ме създаде – поетичен.
Останал бях без нищо. Днес е ясно,
че римите ми плач са. Нетипичен.

Понякога ми казват да не страдам
и грубо през живота да минавам.
Защо ли аз тъгата да нападам?
Не мога ли на нея да прощавам?
Избирам да прощавам на бедите,
които, млад, съсипаха ме тежко.
Познавам като рожбички сълзите,
облечени в красивите си дрешки.
Купувам им памук от панаира.
Целувам ги, защото ги обичам!
Едната е момче на име Миро,
а другата е гиздаво момиче.

Баща им се опитва да разбира
различните нюанси на живота.
Утехата в словата си намира
и слуша много често Павароти.
Понякога по пътищата плаче,
защото дефицитни са парите.
Понякога тежи му да е ма̀чо...
Небето се разплаква. Зад гърдите

сърцето се обажда като ра̀на,
която двеста века е мълчала.
Последната любима помня. Ваня
с усмивка ме изпрати отначало.
Началото, което го постави,
подобно на зъбчѐнце, се откърти
и падна в безсловесната забра̀ва,
където даже римите са мъртви.

Морето на живота ме отнесе!
Дечицата... Останаха самички!
Помнете елегичната ми песен!
Купете на дечицата терлички!      
Дечица, колко много ви обичам!
Сълзите ми разплакаха ефира...
Едничката е гиздаво момиче,
а другата – момче на име Миро.