Скрит от света спи кротко денят,

а нежно го пази сянката на нощта.

Заспивам. Чужди гласове шептят

и към себе си ме зоват. „Ела, ела.”

До прозорчето бях. В захлас. Сама.

Но в погледа му мигом се озовах.

Тъмен и неразгадан. Цари тишина,

а бдя трепетно сред нея без страх.

Роза, грижливо цветовете си свила.

Крие плахо врабче глава зад крило.

Топола смълчана, звезди отразила.

Вятър не танцува среднощно хоро.

Те заедно сякаш с покоя се сливат.

Не желаят  утрото на следващ ден.

Пробудят ли се, отново кротки заспиват

на мистично вълшебство изцяло във плен.

Усмихвам им се и пътя си спирам,

да не прекъсна съня на тези души.

И пак затварям очи... заспивам

под небето на безброй далечни звезди.

Гласовете пак чувам: „Стой при нас!”.

Бяха роза, врабче, топола и вятър.

Те не спяха. Просто стояха в захлас

от шоуто на безмълвен театър.

Те шепнат отново: „Сега помълчи

и чуй във вълшебната тишина

веднъж  завинаги как ще те плени

песента на вечнобудната Луна.”