Отдавна беше – сякаш век изтече

от първите надежди звездни.

Очаквах, че ще стигна надалече,

а стигнах до ръба на бездна.

Ужасно е. Безпомощно се лутам,

за болната душа да търся билка.

Мечтата ми за щастие се срути,

реката се напълни със мътилка.

За миг се вслушах – чуваше се песен,

мелодия, която тъй обичам,

но бързо долових, че тя се смеси

със странен хор от звуци хаотични.

Лъчът се скри – мъглата ме обгърна,

докосва ме със лепкава ръка

покрива ме със свойто наметало

и чак до хоризонта – все така...

Светът захлупен с тежък похлупак,

насам-натам се движат силуети,

в едно се сливат белота и мрак

и само някъде далече нещо свети...

Едва-едва пробива тъмнината

и в хаоса посока очертава.

Аз търся пътя си в мъглата – ще го намеря ли?

Не се предавам...