Вляво ми тежи, ей тук, Боже,
вечер щом си легна, стяга ме, боли,
да дишам трудно ми е даже,
не се ли натанцувахте вий, пусти дяволи?!
Пирувате с душата ми от дълго време,
мяра нямате, ни страх, а – само глад.
И аз, проклетата, ви храня като бреме...
ей на, да ви е сладко – животът ми със мармалад!
Дано да ви приседне както е на мен,
с вашата отрова да ви прокълне
и душата ми да викне посред бял ден:
"Пирът приключи! Моят ред дойде!"