Уж е същият път. Като сребърна змия, криволичеща,
се извива снагата му тясна, завой след завой.
С планините, навярно, по ръст и по цвят си приличаме -
и пътеки с цветя, и жив спомен за страшен герой.
Шепнат клони за нещо, отдавна било, но останало
в тишината на камък, в корен жилав на старо дърво
и тупти древността, с добротата на ангел белязана,
че в жестокия свят, тук все още живее добро.
От чешмичките каменни, като птичета в нива накацали,
сякаш лее се не животворна, студена вода,
а родопски напеви звънят, сладкогласно разплакани
и разказват за меч и за кръст, за любов и съдба. ...