И хладна нощ над слънцето потече, угасна то, притихна, замълча. Смирено чакаше да разбере какво по дяволите е тъма? И тъмно синьо или черно беше небето, то така и не разбра, но тези мънички, блестящи точки- уау, такава красота. Незнаеше какво бе то. Незнаеше какво бе тя. Огледа се невярващо в света си и пак притихна, замълча. Сега около него беше хладно. Сега животът сякаш беше спрял. Не чустваше то злоба, безпощада, а някой там как беше го разбрал. * * * Разбрала беше неговите мисли. Разбра и неговата самота. То бе единственото слънце! А колко слаба беше тя... И как я гледаше сега, когато завземаше незавземаемия му пост. То се страхуваше, но имаше в сърцето му един безстрашен, смел въпрос. "Защо не мразя, а обичам? Та това ме заслепява. Аз съм тук единственият лъч и неможе тъй да продължава!" Тя смирено се усмихна. "Ти наистина си силен лъч, но когато всичко е спокойно, тихо, светлината е пътечка, не е път." То се смути:Какво е тишина? Спокойствието за мен е непривично. Тя пак усмихна се и замълча. Не различи приятелско от неприлично. "Защо мълчиш?!"То тропна с крак. "Как така обичам, а не мразя?" "Глупчо - тя незнаеше как - някой друг път ще ти кажа..."
Next from category
Next from the author