Скърбя за красотата на цветята -
най-мимолетната и крехка красота.
Покрива тя на мъртвите телата,
в кристални вази дави я смъртта.
Цветя от детството, когато волен тичах
щастлив и бос през омагьосани треви.
Сега на себе си не мога да приличам,
загърбил изгреви в безброден лабиринт.
Сега съм пътник тръгнал безвъзвратно
към залези с покварени от мрак лица.
И вече няма път завръщащ ме обратно.
Сърцето в плен е на угаснали слънца. ...