С хладни пръсти, аз ще те докосна,
в синевата на новото утро.
В съня си ще ми се усмихнеш,
а може би ще ме прегърнеш?
Защото знаеш, че си обречен
и този миг не ще е вечен.
Сами с другите до нас,
ще прекосяваме през дните си.
Ще пробягва жилка колебание,
а може би и малко ще се съжаляваме.
Защото бяхме заедно,
във време друго.
Вплели душите си неистово,
в страх от неразбиране,
в ужас от грешки,
в недоумение...
в осъзнаване, колко всъщност сме самотни.
И когато еуфорията весело си тръгне,
вкопчени в неудобство,
ще се проникваме със погледи отново,
но никой не ще намери сили да признае,
че приказката има край,
но има и начало.
За теб съм слънцето...
ти си ми морето.
Обречени са да са заедно,
но разделени.
Облени в гняв от злато,
лудо непокорство.
Предадени на гордостта си...
Ще те погаля с хладни пръсти,
а после ще си тръгна студено,
за да не видиш в очите ми сълзи.

Ще преглътна и милите думи,
ще заключа в себе си тежко признание.
Защото аз съм огънят,
а ти водата,
която бавно го убива.
Слънчо...