На Недялко Йорданов

И тук, под същата луна,
с теб се срещнахме отново.
Денят, бе празник на жената,
а тя е дар, и дух, и слово...

Оказа се една любов,
България за теб и мен е.
Твоят стих за мен е зов,
проходил в опнатите вени.

И всяка строфа ми крещи
и всяка строфа ме навива
да гледам с твоите очи.
Сърцето ми и тук се свива

когато виждам как крадат
и тъпчат нашите икони...
Къде отива този свят?
Защо и кой ни тук прогони?...

Една дантелена луна
мълчи и с нежност ни завива.
Какви разделни времена,
щом плод сме си на наша нива?