Живея под наем, откакто неволно разбрах,
че собственик няма да стана на дните си къси,
че винаги всичко потъва дъблоко в прахта,
защото не съм притежател дори на дъха си.
Тогава защо да си купя стени от бетон,
да казвам че те са ми къща, отрупана с вещи.
Земята да трепне, за миг ще остана без дом,
и моята собственост - само тегло върху плещите.
Не искам богатства, ни къщи, ни сигурност днес,
а само животът нестихващ – в очите ми –пламък
и обич, единствено обич, минаваща през
душата, която е моя и не е под наем.