Подранила пролет...

Уж зима е,

но пролетта напира,

дърветата подлъгва да напъпят,

а развигора с топъл дъх не спира

да гони ланшните листа по пътят...

А тук-таме във кътчета усойни

снегът притихнал още не отстъпва,

но нивите сънуват вече знойни

сезони на узряване и жътва...

Пустеят старите гнезда все още,

но може би и птиците, далече

с предчувствието на инстинкта мощен

насам в ята да са поели вече...

И хората се радват, и напират

към пролетта, и тръгват пак по двама,

до късно през нощта не се прибират-

под звездната, разкошна панорама...

Възторжено Животът се възражда,

сам тайнството „цъфтене” не забравил,

а в хората неистовата жажда-

за страст и плод  във Любовта оставил...

О, толкова дъхът ѝ е приятен

на тази топла, ранобудна Пролет!...

И вятър вее: галещ, ароматен

над първите цветя минава в полет!...

... Но аз сега се моля... На кого ли?...

Едва ли знам, обаче съм уверен,

че може би и Бог със мен се моли:

да не задухат ветрове от север

и измразят със хали закъснели

сега нетърпеливите дървета...

... А влюбени, в нощѝте нейде спрели,

целуват се по тъмните кюшета...

Коста Качев