Стъпки стръмни, страшни.
Прашна, пуста стълба.
Няма никой тука,
всички вече спят.
Спят тук сън незнаен.
Сън зара́зен спят.
Чуй! – сграбчва те веднага
мъртва, грозна врява.
Гълта всяка капка
жива, що остана.
Тръгвай! Тръгвай!
Унес те обхвана.
Няма време.
Сив кошмар лети
над твойто бледно че́ло.
Празен пъклен поглед,
втренчен в плахите очи.
Хлад разяде всеки спомен.
Всяка мисъл стърже глъч.
Дишаш черен мраз и плесен.
Ступор гнусен
близна лявата страна.

Настани се по-дълбоко
в мократа земя;
мека яма,
друго няма
никога да има.
Студ червив и
кален задух
в шепот вкупом съскат:
„Долу винаги си бил,
тая стълба е измама.
Тука само сън спасява.
Спи незнайни сънища безкрайни.
Стискай силно там очите,
скоро те сами ще сраснат,
ти, скелет смешен, стъпкан.“