Защо поетите обичат небесата -

защото самите те са волни птици.

Защо поетите заглеждат се в звездите -

така рисуват свойте песни

по синьото небе със падащи звезди.

Защо поетите посрещат утрото,

на морския лазурен бряг.

Така те пишат свойте стихове,

целунати от слънчев лъч.

Защо поетите са влюбени във изгрева -

така по волно диша тяхната душа.

Защо поетите изпращат залеза –

Перото си потапят в залеза.

за слънчевите стихове.

Защо поетите въздишат под луната.

Така се раждат техните безсъници,

облени в лунна светлина.

Защо поетите заглеждат се в звездите.

Така те правят от душата си огнена заря.

Защо поетите се скитат вечер,

във тъмни и безлюдни улици.

Така се раждат техните куплети

във някое квартално кафене.

Защо поетите бленуват цветни сънища -

защото те са тяхно вдъхновение.

От техните безсъници,

се раждат нови стихове.

Защо поетите са тъй самотни,

самотни, но обичани.

Така те чуват по добре гласа на вятъра,

който шепне им мелодии.

Защо поетите са тъй бездомни,

бездомни и угрижени.

Поетите са Скитници,

във дълги и непрогледни нощи.

Какво поетите рисуват –

своето сърце и своята душа.