На тиха уличка, в безумен град,
едно прозорче неуморно свети.
Зад него- скрито в огледален свят,
едно дете реди куплети.
И днес навън стихиите беснеят.
Не стихва вятърът и чупи клони.
Едни очи във тъмното се смеят,
но глупава тъга ги гони.
Градът е наводнение от сълзи,
пожари от омраза и презрение.
Едно дете бедите мрази
и в думите намира вдъхновение.
За Бога... то, детето, сътворява,
превръща думите в мелодия.
А нашите души страхът пленява
и ги превръща във пародия.
Опитвам се да кажа, малко сложно -
почти насечена ми е речта, ала
стихиите не спират обичта -
към близките, към себе си, към словото...
© Може би закъсняла All rights reserved.