О, Стихио горяща донеси ми ти плам във сърцето,

Дай ми от силата си вечна, аз искам да вървя по небето,

Дай ми да опитам от огънят жив и да усетя безкрая,

На мен не ми стига земята, тръгвам на поход за рая!

Родих се и дишах сред пътеки утъпкани, притиснат в окови,

Изминавах ги с вяра, че винаги има някой по тях да ме води,

Но ето, готов или не, лава пред мен се изсипва гореща,

Кой сега ще ми каже пропаст или поляна зелена ме чака отреща?

Утрешният ден е близо виждам как влачи със себе си черен кинжал

Ще остана ли тук затворник прилежен, просещ в отчаяние капчица жал

Да следвам пътя на нечий блянове така далечни на душата моя..

Не! Аз ще потърся светлината във своите стъпки преди да намеря покоя.

Ето чувам адски трясък, последващ от шепот сърцето смразяващ,

Шепне ми : “ще отвориш очи или ще умреш нищо непроумяващ?”

О, Стихио във моите вени, събуди се и дай ми криле от стомана,

Вече реших със смелост в гърдите – Напред! Аз няма тук да остана!

Мечтите забравени от праха ще извадя и нежно ще ги избърша,

С ореол в небето въздигнати в тяхно име чудеса ще извърша.

Походът е тежък , плуващ сред океана на самотата си несподелена,

Но битката е само моя, зад нея ме чака скала от щастието озарена!