на Мариана

Спокоен мога сега от този свят да си отида!

Едва ли в пъкъла ще гния с неопростени грехове?!

Не ме винете във безбожие!

Вярвам в моя Бог – Съвестта си!

Да се изповядам на фалшивите брадичи – аз не мога!

Нима човекът може Бог да бъде?

Той сам в душата го създава!

Прости ми не владика,

а Жената, която нараних!!!

Най-скъпото – Мама – можех от нея да отнема...!

Виела от болка, когато късала плода на любовта ни...!

И проклинала мига – на туй жадувано зачатие...!

...Но...., ако ме питате – защо съм се презирал,

дори и там – на Север – в дивата тайга?

То е, че предателите ненавиждам,

предали себе си, а после обичта...!

И таз Жена – сега отново ме обича,

та още по-жестоко да ме нарани...!

Какво пък...? Вече спокойно мога да си ида...!!!

                                                    Шани