Понякога листът е празен...  

"...People are strange when you're a stranger
Faces look ugly when you're alone
Women seem wicked when you're unwanted
Streets are uneven when you're down..." 
The Doors

Понякога листът е празен,

понякога безнадеждно е пуст.

Напомня понякога на вълни,

но никога - на Иван Златоуст.

Понякога природата плаче,

понякога – само вали.

Никой не мисли за никого,

от мълчанието много боли.

А времето неуморно разлива

на съдби невидими капки,

то без за миг дори да почива

затваря човешките папки.

И никой не пита с кого

всеки ден опитваме да се борим,

чии ли са въздухът и водата 

че зидаме помежду си стобори?

Света превръщаме в пустош

от сенки на осъдени души.

Вървят, без да се виждат,

а жребият техен мълчи.

Раздяла след раздяла се редуват,

нанякъде сляпо бързат коли,

нощем целуват се фарове,

по пътя се разминават съдби.

Смъртта е последно забавление, 

щом обичаш страстно живота,

но понякога е избавление

и лек по пътя към доброто.

Бога с омраза споменават

на кораб с разкъсани платна,

скелети бутилки пресушават,

очаквайки последната вълна.

Понякога бих искал да викам,

по-често – с някого да помълча.

Поредният живот си отминава,

пророчицата всичко ми позна...

PS. Бих искал с този стих да благодаря на един прекрасен и скъп за мен човек - Диана, без която не бих написал своята пиеса. Може би сега слуша “Doors”, пуши замислена  пред една свещ и морските вълни...