Не ме жалѝ! Ела, ще ти отворя –
нищо, че краката ми са тежки.
Чаша вино?... И да поговорим.
Ако искаш ще запаля свещи?
Ти седни, аз ей сега ще дойда –
прозорецът отворен е, ще видят,
че си дошъл със шепа пролет.
Самотни са, ще ни завидят.
Ще ме прегърнеш ли? Леглото те познава,
извивките на грешните ни нощи.
Тя, твоята е свикнала да чака...
(Защо ли е при тебе още?)
Ела, завий ме! Станало студено,
годините така и не се спряха...
И моите измъчени колене
със твоите наравно остаряха.
Недей заспива! Само тази нощ е,
пределът на годините ни гони.
Бутилка вино и пореден спомен,
а после до зори ще си говорим...
© Геновева Симеонова All rights reserved.