Кочияшът на Времето впряга си спря –
преварил зората, пред сивата порта.
На беден, изстрадал, отруден човек,
превърнал се в спомен от снимка в паспорта.
Мрачният странник, когото Смъртта
изпратила бе да изтръгне душата,
крачеше нервно край своите коне,
тефтера разгръщайки дата по дата.
Тогава, минути след първия лъч,
вратата на къщата тихо изскърца.
Палачът си рече: „Настъпи мигът!“
и смъртната примка от джоба издърпа. ...