Стоя сама във малката стая,

със силно стиснати очи,

ридаейки затова, че си отиваш ти.

Плача тихо, но душата неумолимо боли.

Пребледняла, с празен поглед и ранено сърце,

бавно се изправям аз пред теб,

с небрежно вдигнати ръце.

Една прегръдка последна желая от теб,

но ти сякаш бягаш още по-надалеч.

А аз искам толкова малко...

само прегръдка, една нежна ласка,

за изстрадалата ми душа.

Нежна и последна...

Слаба, като скършен лист,

пребледняла, като призрак,

заставам пред две смаяни очи

и искам прошка.

Прошка, за това, че те обичах,

но не успях да те накарам да го разбереш.

И сега какво? - питам нощта.

Сега накъде? - отново въпрос.

Няма място за мен на света,