Самотен кълн от непорочното зачатие на мислите,
набъбва гъбата на вдъхновението като сянка.
Прекрачва сводовете на мечтите ти измислени
и става фреска в поетичното пространство.
Момичето, в което някога се врече оживява.
Разтваря снопове папура на раздялата.
В мъгла от спомени загърнато се приближава.
С лъчи докосва погледа вълшебното й тяло.
И диадема, щастието засиява бисерно ...
Една усмивка волна грейва под небето.
От синева и слънце за кадем орисани,
избликват чувствата от кладенеца на сърцето. ...