Oчите й влажни, опустушената й душа,

в самотния им дом седнала сред нищото

по лицето й едва пъплеше последната сълза,

простена и захвърли му писмото в пепелището.

"неискам думите ти голи и обещанията празни 

този път е нужно много повече от това,

да простя отново, да преглътна и забравя

това от мен не искай, не го искай никога!

Имахме вече ние нашето време и то си замина,

ореол над нас сякаш се бе възвисил

когато крачихме заедно верни на нашата клетва,

всеки на другия своето сърце поверил.

Няма вече нищо, прах, нищо не остана,

спомена във вакум отеква като глухо стенание,

болка невъобразима безпощадно пак го навява

 изхабена аз се търся и тлея във безвремие".

А той подслон бе намерил в нечия чужда къща,

седеше и броеше часовете на своята самота,

обсебен от мисълта, която пак и пак се връща

и тази вечер бе сънувал своята изгубена мечта.

„Взаимно сърцата си на малки стъкълца разбихме,

 но зад цялата тази болка, любовта е още там,

стоварваш върху мен за раздялата вина, боли ме,

а тази отговорност аз немога да поема сам.

Нямаме ли право на един последен шанс,

един акорд финален, една последна неизпята песен,

промяна да намерим един във друг и в нас

и живота си отново да започнем макар и в късна есен?

А тишината в своя мрак отговаряше сама,

така и не чуха те отново своята любовна песен  да звучи

кинжал забит в душите им разбити от тъга

само в спомен от сватбата им  докрай остана  да горчи.