Високо в небето поглеждам
и отново виждам прекрасния ти лик,
а погледна ли в очите ти,
ме обзема полъх страховит.

В тях виждам – стада коне препускат бързо,
гълъби, къпещи се във фонтан,
море, вълнуващо се бурно,
и Момиче, взиращо е в своя светъл блян.

Очите си затварям и потрепвам.
Сякаш въздухът изпълнен е с Любов.
Приближавам се към теб и ти прошепвам:
„Време е за порив нов.”

Недоумяваш моите думи ти,
уплашен си – това се вижда,
но, погледна ли отново настрани,
усещам как във мен се взираш.

Долавям уханието ти даже,
пулса – леко ускорен,
но никой от двама ни не смее да си каже:
„Искам да съм с него/нея в този ден!”

Отново поглед настрани, Ръце студени.
Очите сякаш гонят се почти,
но чувствата си никой не смее да изкаже,
после да не го боли...

И ето, слънцето залязва.
Птичките отлитат в своите гнезда,
но не и двамата младежи,
застанали пред порива на Любовта.

Стоят и се докосват с думи,
с очи говорят си едва,
колко неизказани неща са помежду им
и колко много суета.

На пейката във парка те стоят.
Взират се във величествения хоризонт,
нежни думички шептят
и търсят един във друг подслон.

Но времето се мръкна вече,
всеки по пътя трябва да върви.
Но дори и да са далече,
в сърцето им Любовта ще остане да гори...



© Ивка Дикова