Feb 11, 2017, 5:27 PM

Последно 

  Poetry » Other
385 0 3

Морето се скова. Останал в клопка,

морякът жадно гледаше вълните

как с ледените сърпове на котва

отваряха пробойни в висините.

 

Проклинаше земята под краката си

и чуждата жена в момент на слабост.

Но всъщност заслужаваше камата ѝ,

пробола го в лъжовната му наглост. 

 

Защо ли трябваше му с нея да заменя

на вятъра свободната прегръдка. 

Измамата, той знаеше, че свива времето.

И като ресто само болка връща. 

 

Остана непростен и сам предаден. 

Морето сякаш измяната му отмъщаваше.

Затвори се - студено, безпощадно. 

И път назад безмилостно отказваше. 

 

Далеч от кораба земята го поглъщаше,

усещаше кръвта как кал размива.

Пътуването е последно, няма връщане.

Да имаше вълнà поне! Че си отива...

 

 

31.01.2015

© Надежда Тошкова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Тук мнението ми съвпада и това на Кети, и с това на Силвето. Прекрасен, въздействащ, красив стих! Поздрави!
  • Тук си по-различна,въздействащо и красиво се е получило! Поздрав!
  • Любовта или свободната прегръдка на вятъра? Какъв стих е родила тази дилема!!!! прекрасен!
Random works
: ??:??