Не бързай, меченце, поспри,
от меда си лапичката извади,
не ще ти нищо изтървеш,
ако поне за миг се спреш и бавно, бавно порастеш.
В училището черната дъска
все още нависоко се простира
не ще усетиш как със мъничката си ръка,
ще шариш ти по нея смело с тебешира.
Ботушите на татко гумени за риба
намирам често целите във кал –
той казва ти, мече, така не бива,
но зная, че край езерото следобеда си пак сновал.
Усмивката ти гледам всяка сутрин,
загатва нови пакости, игри,
но още и детето ми зове отвътре:
“Гушни ме мамо, в света голям опасност ме грози!”
Дали готов си вече сам да тичаш,
нима след теб не ще изтича звяр свиреп,
ден след ден на мене повече приличаш,
и частичка от сърцето ми, помни,
ще тича все след теб.
© Петя Маркова All rights reserved.