Няма стих, няма сила, няма думи,
които могат да съживят духа ни
след загубата на любим човек,
след кървавите сълзи, проляти дори цял век...
Човек не умира.
Просто за момент времето спира
и връщаш страниците назад, където всичко почива.
Но спомените не почиват, те не изчевзват.
Връщайки се към тях, те винаги ще те преследват...
Тъмнина - не познавам тази проста дума...
Светлина - какво е това?
Но ние сме в едно междинно място,
където няма нищо свястно!
Приятел там е депресията...
И търсим в шибания си живот винаги инверсията!
Огряти от лъчите, търсим черната долина,
затворени в сянка, мечтаем за бялата светлина.
Тогава къде е шибаната истина?