Заставам пред поредната отворена врата,

а в мен тупти свещена тишина.

Отправям се към истинната среща

с потайната, в мъгла обвита Вечност,

обяздил времето, 

                              забързало се шеметно

по своя път, обсипан със цветя бодливи,

прегръщан нощем от незнайни самодиви.

Пребродих с трепетна Любов отчайващите бездни

на господарките, наричащи се мъка и печал

и техните чеда:    

                                       страдание, тъга.

Със поглед, вперен във сапфира на звездите,

и по пътеки, с остри зъбери покрити,

аз минах свойте Сцила и Харибда,

във полета сияен на Орела.

Сега пристъпвам,

                                       без да стъпвам,

съдбовния, от мен жадуван Праг,

а стражът, пазещ го, ми дава знак,

за да премина покрай него бързо.

Прегръщам огъня - зора лъчиста

и в утринта

                                       се сливам с Любовта,

пред Прага съм на Вечността могъща,

изчезвам в нищото, като във своя същност!