Когато диви коне разтреперят прах в погледа
и надиша се въздухът с мокра пепел от рози,
във нощта няма друга Луна, от мен пó-бледа,
а небето разперен чадър за въздишки си носи...
Когато плачат звездите във угаснали пламъци
и край водна пътека шепти глас на сребърен бисер,
по студена земя се разсипвам на пясъчни замъци,
после приливът взима ме, пенливо разлистен...
Щом, извезана с пръсти сред пейзажа на буря,
по-различна от дъжд зад картината твоя заглъхна,
Любовта ми по призрачни, боси крака ще събуя
и в следите на влажния облак от прах ще си тръгна...