Празен шкаф. Задушна стая.

От миризмата на боя умът ще се замая.

Спомени в кашони са прибрани,

старите тапети са съдрани.

И няма връщане назад.

Празен шкаф. Няма ги веч книгите,

ни писмата, ни моливите, и кривите

нявга снимки закачени.

И ръце въздишат уморени

след дълъг ден сред пусти стаи.

Празен дом. Иконите от пода

гледат ме безбожно, и не, не мога...

Не мога да не спомпя как надежда

ти виждаше чрез тях... И подрежда

ги в кашони сякяш не моята ръка.

А душата - празна? Нима това е

мое днес наследство, твое завещание,

Нима самотен ме обрече

или прати ме в изгнание

в умът затворен... или далеч от него?

Не, отказвам. Празно е туй лутане.

И празно вещи е да трупаме.

Кибрит, клечка само, и ето - пламък.

И няма веч на спомените замък -

ни шкафа, ни стаята... а пълни се душата.

И сред димът те аз открих.

Съгреших... Ала сърцето утеших.

Протегнах се, да те докосна...

И се тяло на земята просна...

Последен дъх без тебе споделих.