Чувствата ми с твоите се сляха

в нощта сред хиляди звезди, преди сто лета

и някак си еднакво прозвучаха,

уплашиха ме, разумна допреди това.

А ти стоеше там, в далечината,

но все пак чувах твоето сърце,

покани ме на танц вълшебен в тишината

и нимфите запечатаха това мигновение.

И танцът ме унесе там, където

слънцето галеше нежната вода,

а вятърът целуна усните, проклето,

не ми остави право на това.

Сега при мен си пленителен, различен,

виждам те отново в друг живот,

как да ти подскажа, че си ми тъй личен,

да не се изгубиш в отражения от студ.

Нима тъй трудно е, гледаш ме объркан,

предишното вълшебство да се възроди,

"аз и ти" го няма в този свят пропукан,

за безразлична ме приемаш, как боли.

Но свързани сме с тебе с възела вековен,

нимфите ни помнят онзи танц, нали,

силно ме прегръщаше, от вдъхновение изгубен,

едно цяло бяхме и вятърът не успя да ни раздели.

Отивай си, ще чакам още сто години,

когато, спомнил всичко, ще се завърнеш ти,

сега фалш и безразличие дели ни,

скоро, знам, сърцето ти с моето силно ще тупти.

(07.02.2011)