Ето ме тук.

Седя над белия лист с молив в ръка.

Сещам се за безсънните нощи, в които седях, заради теб.

Сещам се, как всичко, което не можах да ти кажа, го споделях с листа.

Сещам се, как не спях, любов.

Сещам се, от колко време не те бях наричала "любов".

 Броиш ли, любими, минутите, секундите - от когато срещахме погледи за последно? От кога не сме се виждали?

Как си? Как вървят нещата при теб?

При мен си мисля, че са добре.

Имам си няколко приятелчета, любим човек, който ми носи радост.

Не ревнувай, любов, не е любим, колкото теб!

Мисля си, че съм добре, докато не се сетя за теб.

Все нещо ме подсеща, любими - дали ще е някой виц, който съм чула и знам, че ще те разсмее, ако ти го разкажа, дали ще е някоя песен, която знам, че ще ти хареса, или друго, каквото и да било.

"Далеч от очите - далеч от сърцето"- вярно е (донякъде), любими.

По-лесно ми е, като не те виждам.

Но щом остана сама, защо изплуваш ми в съзнанието ти?

Още боли, любов. Боли ме. И няма на кого да кажа.