Разбиваш на атоми тази вселена,
която изграждах с фалшиви слова...
Изцеждайки в опити дъх да отнема,
на стонове прашни от тъмни дела...
Очите си даваш ми... за да прогледна,
във миг огледален порочния грях...
Обтегнал безпаметно мисъл нетленна,
в която изгубих се! Не оцелях...
А колко се борих с призраци неми,
мъчително виещи там, в пепелта...
Възкръсвайки бавно, в безумност поеми
безплодно се раждат... нюанси тъга! ...