Със спомени душата ми бе пълна,

красиви спомени за свята любов,

но всичко ти нарочно погуби:

и вяра, и надежда, и желанието ми за живот.

Защо изпепели съцето,

което беше предназначено за теб?

Защо със сълзи е обляно лицето,

та нали аз вече не искам да съм с теб?

Защо изпепели душата,

която те боготвореше всеки час?

Защо погуби всичко,

дори доверието между нас?

За какво се бореше, какво спечели,

нима беше цел всичко това?

Да, ти трябваше да отмъстиш

за това, че тръгнах без теб по света.

Защо трябваше да изместиш

красивите спомени, с разбити мечти?

Защо трябваше да убиваш чувствата ми

с твоите долни и подли лъжи?

Защо погубваше ме бавно

и в ръцете ти умирах всеки ден?

Защо със своята студенина,

изпепели човешкото у мен?

Защо ти криеш, че не ме обичаше,

че ме използваше за своите подли игри?

Защо лъжеш отново и отново?

Не вярваш, но за мен си Никой, помни!

За мен ти си просто един спомен,

влязъл нахално в мойта душа,

който винаги ще ми напомня

да не се доверявам на никой в света!

Защото преди бях доверчива,

помагах на всеки, но, уви,

добротата ми не беше правилно разбрана

и всички потъпкаха моите мечти!

Всички мислеха, че съм от стомана

и мога да издържам всеки кошмар,

всички мислеха, че няма да се променя

и няма да изчезне моята топлина.

Но там… в един мрачен декемврийски ден

ти погуби всичките мечти,

подигра се най-нахално с мен

и по долен начин ти ме унизи.

И после с цялото си нахалство

каза ми: ”не съм виновен за това”.

“А кой?”, бих те попитала аз,

“Кой срина надеждите в моята душа?”

От този ден се раждах и умирах,

хиляди пъти бях различен човек,

но обидата, която аз понесох,

ще бъде незарастваща рана навек.

От тогава бях и лоша и добра,

ту обичах, ту мразех света,

но винаги в моята душа,

ще тежи спомена за греха.

За греха, който извърших със теб,

грях от обич, грях от любов,

но каквото и да правех за теб,

ти никога не беше готов.

Готов да ме жадуваш и обичаш,

както аз с радост правех това за теб,

готов да ми простиш за онова,

което без да искам рани твоята душа.

…И бях разпъвана на кръст,

и възкръсвах аз хиляди пъти,

но винаги сърцето клето,

помнеше спомените скъпи.

Скъпи, да – да ми напомнят,

че винаги ще има хора като теб

и тихо в мрака те да ми нашепват,

да бъда по студена и от лед.

Да не обичам втори път така горещо,

да не правя жертви просто така,

да не мисля, че по този начин

се засилва между двама любовта.

Не! Любов не същестува!

Ти сам го каза в онзи ден,

когато желанието ми за живот погуби

и отиде си завинаги от мен!

Март, 2003 година