"Мамо, мамо? А защо липата
мирише сладко? Като мед?
Да няма захар във листата?
Мамо, мамо? А колко е безчет?"
Липата е пълна със нежност,
звездичке, нежна е като ден
и Слънчо я целува от небето.
А безчет е достатъчно за мен.
"Мамо, а защо небето
плаче със сладки сълзи?
Моите са топли. И солени.
А Слънцето има ли коси?"
Небето не е гладно. А ти, слонче,
ядеш доста солени неща.
А слънцето има корона.
От огън. И златна красота.
"Мамо... а когато хората умират,
за тях има ли ябълки и рай?"
Ябълки? Какво говориш, мила...
Нали всяка книжка има край?
И кълбото вълна има начало,
но има и край. И така.
Смъртта е краят. Като прагче,
което престъпваш със крака.
"Мамо, мамо, а ти ще престъпиш
ли прагчето?" Ох, дете...
Аз безчет години ще съм седнала -
тук, край твоето легълце.
И ще галя ръчичките... студени...
Одеяло?" Но аз съм добре..."
Кожата ти е вледенена.
Ето второ одеяло, дете...
"Мамо, мамо... да не ми се разсърдиш...
ами аз дали ще умра?"
Звездичке... моето слънце...
"Не плачи. Как да те утеша?"
Не може... нали Бог добър е...
Боже! Остави я при мен...
"Мамо, нали не ми се сърдиш?
А дъхът ми защо е студен?"
Обич моя, как да ти се сърдя?
Ей сега ще те завия по-добре...
"Мамо, а защо е кърваво
по залез синьото небе?
Да не би дядо Бог да плюе всичката
кръв, която е отнел?"
Ужаси говориш ми, звездичке...
Бог е чист като небе и смел...
"Баба казва, че Бог е безсърдечен...
Тя само идва в моя сън...
И е странна - във бяло облечена,
и ми носи камбанен звън.
И лети край мене, като птичка,
и ме вика, вика до безкрай..."
Събуди се, звездичке... не! Звездичке...

Но всяка книжка си има край.
Всяка песен е поне веднъж изпята
и кълбото се разплита докрай...
Но щом престъпи прагчето, душата
не намира ябълки и рай...